Спасението

Написах това още като ученик.

Още тогава вярвах, че когато всеки човек се ангажира с това да избере личност и/или програма, за която да гласува после ще търси да бъде спазено, това което е било обещано.

Когато едва 30% гласуват – това не е гласът на народа.

Тогава мнимите избрани управляват страната и тяхната опозиция е около 10% в лицето на народа. Само толкова, защото останалите са 70% не са гласували и нямат право да предявяват желания, а останалите 20% дори и гласували са твърд електорат, за който всички знаем.

Когато в България гласуват поне 60-70% от народа й, тогава може да говорим за управление на страната, за избрани управляващи носещи отговорност пред нас. Когато ние сме анггажирани ще ги принудим и тях да бъдат.

Когато вие се ангажирате със страната си и тя ще е ангажира с вас. Страната е огледалото на народа. Както мръсните тротоари, скъпите коли спиращи на инвалидни места, като всичко което не ви харесва и го подминавате.

Прегърбеният силует продължаваше да се движи напред като безшумна сянка. Бързо и устремено напредваща към целта си. Без да се спира, без да задава въпроси. Глухо разминаваща насрещните пътници. Обсебена от една единствена мисъл.

Спасението.

Поредната жертва, която го търсеше. Отчаяно се бе вкопчила в последната си надежда за някакво бъдеще. Невзрачна, никому непозната и все пак част от това отчуждено общество, която я бе превърнало в придатък за своите нужди. Нямаше къде да отиде, нямаше какво да стори. Прегърбеният силует на старата жена бе ужасяващ наглед. Дрипав и жалък, отблъскващ със своята миризма. Околните не я удостояваха с поглед, единствено на лицата им се изписваше странна гримаса, когато тя минеше покрай тях.

Нищо повече.

Тя не се интересуваше от тях. Бързаше със всичките останали и старчески сили. Не спираше за почивка.Дори проливния дъжд, който се изля от нищото, не и направи впечатление.

Настъпваше здрач, улиците се изпълваха с все повече уморени от ужаса на работния ден хора, с изпразнени погледи и безлични души. Движени единствено от механиката на техните собствени тела те се отправяха нанякъде да търсят покой. До следващия празен ден.

Тази малка, прегърбена фигура се блъскаше в тях, упоена от устрема си. Люшваше се на една или друга страна, но със сетни сили се задържаше права. Тълпата нахлуваше към нея, заливаше я, обгръщаше детското и тяло и я оставяше без дъх. Тя не се предаваше.

Спасението.

Изскубваше се и продължаваше напред. Погледът й сраснат с мокрия асфалт излъчваше странно сияние. Бледо жълти и оранжеви цветове си играеха в зениците й, придавайки и някаква демонична сила. Воал на проклятието, което тя щеше да стовари върху другите само след миг. Превърнала се в божия месия тя тракаше с бастунчето си по мръсния тротоар. Тръгнала да разпростре светото учение сред праведните и онеправданите. Вече твърде уморена и стара, полюлявайки се, вървеше натам. Усещаше, че приближава и екстаз изпълваше жилите на почти мъртвото, мършаво тяло.

Силен гръм изпълни пространството. Тя вдигна глава, за да види ослепителната светлина, която приближаваше с неимоверна сила. Спря се изтръпнала, че това ще я сполети така скоро, преди да изпълни завета си. Колата профуча до прегърбената старица.Тази двутонна машина, сякаш събра всичката водна маса, излята от мрачното небе допреди миг, и я стовари върху гнилото тяло. То рухна като под тежестта като на бетонен блок, стоварвайки се с глух стон на тротоара.

Спасението.

Прегърбеният силует се задави в ридания прострял ръце на паважа. Отведнъж небето отворило своята бездънна паст стовари нов ужасяващ порой. Тя не се предаде. Сухата, кокалеста ръка се протегна напред и сграбчи поваления бастун. Земите се разтвориха. Призракът на един живот се надигна да търси възмездие.

Продължи.

Нощният здрач се замени с гъста мъгла душаща всеки попаднал в нейните прегръдки.Безмилостна и лепкава, тя го обгръщаше, докато той безпомощно и се отдадеше.

Силуетът се превърна в блуждаещ призрак, привикан от отвъдното да намери загубения път, по който да поеме отново. Луташе се и безмълвно проклинаше грозния свят, в който бе попаднал. Загубен в своете мисли дочу гласове. Човешки гласове, викащи го за помощ. Те стояха там, сковани от болката и гнева, неподвижни. Бавно се влачеха напред, безмълвно влизаха и излизаха от сивото здание.

Тя ги настигна. Погледът й се вкопчи в тях. Усети как въздухът вече не беше толкова студен, как светлината я облива и приканва да влезе. Тя го стори без колебание.

Вътре се изправи пред страшния съд. Денят беше настъпил. Тя беше дошла. Вероятно странният миг на колебание сега я делеше от единствената й цел. Тя бе погълната, изоставена в забвение от човешките измерения. Прокудена от една тъмница в друга, сега прегърбеният силует трябваше да направи своя избор. От него зависеше толкова много. От него зависеше обществото, тълпите,
ежедневните проблеми прояждащи ежедневието.

Толкова много… Спасението.

Но колебанието бе тъй кратко разпростряно в този миг на нерешителност. Момент преодолян от един импулс, сигнал в изсъхналия мозък на едно човешко същество. Трепет подбуден толкова импулсивно в своята същност, която го изгради до решение. Вярно или поголовно грешно в своя произход тя го прие. Още веднъж костеливата и ръка се помръдна. Всичко останало изчезна в забвение,
закри се от булото на съзнанието.

Прегърбената фигура напусна, избяга от своята забрава и проклятие и се върна към светлината. Те я очакваха. Лицата им бяха студени и опънати в грозни гримаси. Фигурата не се осмели да вдигне очи. Само вдигна ръка и пусна плика. Чу се писък.Той се изгуби сред хилядите други души затворени допреди миг в тази тъмница. Обгърнат в тяхната топлина, той се разтопи. Сляха се в едно.

Старицата дълго гледа след него.

Спасението.

Секундите нервно тракаха. Стрелките се движеха по изхабения и излющен циферблат. Тя видя, че има още време. Топли вълни я обляха, капчици пот си проправиха път до повърхността на съсухрената старческа кожа. Образуваха ручейче, което се вля в буйна река. А тя се стичаше надолу.

Тъмният, прегърбен силует седна на стола, който издаде пронизителен звук. Отпусна се и остана така за дълго време, докато силен звън не изпълни празното пространство. Моментът бе настъпил.

Тя затвори очи. Тъмнината я обгърна. Светът се превърна само в точка на хоризонта. Но тя бе жива и осъзна какво бе сторила. Глас прошепна, гърлено и почти нечленоразделно, но тя все пак го разбра. Бе успяла.

Спасението.

Удовлетворено, немощното тяло се стовари на леглото и съзнанието му пропадна в тъмната бездна. Напусна този свят и остави безжизнената обвивка.

След една седмица съседи откриха мъртвото тяло на 89 годишната Мариана Дюлгерова, която ден преди смъртта си бе гласувала.

Спасението настъпи.

София 24.11.03
Последна редакция: 07.06.09

На предстоящите избори ГЛАСУВАЙТЕ, защото:
– това ще даде ни даде правото да изискваме от управляващите;
– погрижим ли се за страната си и участваме активно, така се грижим аз себе си, близките ни;
– създаваме бъдеще каквото ние искаме да бъде а не каквото може да бъде.