I spoke about “Usability and content organization” & “Information infrastructure of a website”as part of TOSMI 2009.

Talking about 2 hours in front of people, about stuff that is just a part of my work, made me rethink over it. It was useful and surprising at the same time. I came up to some interesting questions like:

Why Google.com does not use :hover for the links? Nor the index page neither the results page have this state of links applied.

Why I couldn’t locate the right place to ask Google this very question?

or

Why Vimeo home page has 3 options in its main navigation as two of them are drop menus and they are not indicated as such?

After the lecture I spent some more time with myself discussing the topic. Respectively, some conclusions appeared on the table for me.

“A usable web site” is the primary goal in the whole process of creating a web site. From the initial idea, through the content organization & information architecture, design, technical realization, tests and final product. Simply because you create something for somebody – your target audience.

I observe the fact – if your website visitors cannot use it in any manner, it becomes useless. This is valid even if you create a web page only for you.

At any step of the way you are trying to produce better content and presentation for it. This is not enough because you cannot escape the next step – interaction with your “common user”. Interaction in general is visual. User experiences images with particular meaning – letters, symbols, signs, photos, videos, etc.. The most common type for communication in web is this one. In order to be successful it must be understandable and applicable i.e. usable. You must be able to communicate and provide value.

Here we come to the ground rule of all rules as we talk on the topic. After about 6 years working over so many different projects – this is the approach that provides desired results every time.

Keep It Simple & Sequential. Simple things are easy to understand. Sequential things are easy to learn and operate.

Which is the next logical step?

Most people easy get the the idea of simplicity. Maybe because it is that simple. It takes (much) more time to understand what stand behind the “sequential” part. In short – logic.

When you create and provide content you do this in a specific manner. For example, journalists know one type that manner – “How to write an article”. So they find new ways to add value for their readers in order to become better. Journalists are well aware of the logical structure of the article as such and their readers’ expectations. So they try combine this and upgrade the logical representation of their work, the logical steps that users experience while reading their articles.

For example, we can focus on news portals and their articles. The most common logic structure is:

Level 1: Heading title of the article.

Level 2: Who wrote it and when (author & date).

Level 3: What it was written (the article itself).

One of the next logical steps is:

Level 4: Add links to related articles to this specific article.

This 4-th level enriches your content and user experience. Ar the same time it is consequential from the previous steps and therefor the users easy understand and operate with it. In other words users subconsciously build this in their heads: Topic of the article (level 1) ->Related topics based (Level 4 concluding from level 1).

You have: 1…, 2…, 3…, and of course the next step would be 4. So that kind of logical representation of the content is important anywhere. Because people watch and learn. They learn to use your website. If you present something entirely new it will take time for them to learn it. It is quite possible some of them to fail, even. Because we do not want this to happen we try to help them orientate better and faster based on their previous experience or through simple educational sequences.

At the same time education in web is not that simple. Conducted test revealed that users can remember 8-9 steps of their previous actions in web, tops. So, be logical but do not let users forget where they came from.

Arranging your content and presenting it in a logical manner (hierarchical to some extend), matters a lot. (I guess that is why there are so much experts when we talk about this.) When I say content I do not mean only texts and titles. I mean any box with specific properties, menu and sub-menus, graphics elements enhancing user experience (breadcrumbs, paging, “read more”, etc.) and so on.

This entire approach is a vital part under the term of “Usability” i.e. the ease of use.

Написах това още като ученик.

Още тогава вярвах, че когато всеки човек се ангажира с това да избере личност и/или програма, за която да гласува после ще търси да бъде спазено, това което е било обещано.

Когато едва 30% гласуват – това не е гласът на народа.

Тогава мнимите избрани управляват страната и тяхната опозиция е около 10% в лицето на народа. Само толкова, защото останалите са 70% не са гласували и нямат право да предявяват желания, а останалите 20% дори и гласували са твърд електорат, за който всички знаем.

Когато в България гласуват поне 60-70% от народа й, тогава може да говорим за управление на страната, за избрани управляващи носещи отговорност пред нас. Когато ние сме анггажирани ще ги принудим и тях да бъдат.

Когато вие се ангажирате със страната си и тя ще е ангажира с вас. Страната е огледалото на народа. Както мръсните тротоари, скъпите коли спиращи на инвалидни места, като всичко което не ви харесва и го подминавате.

Прегърбеният силует продължаваше да се движи напред като безшумна сянка. Бързо и устремено напредваща към целта си. Без да се спира, без да задава въпроси. Глухо разминаваща насрещните пътници. Обсебена от една единствена мисъл.

Спасението.

Поредната жертва, която го търсеше. Отчаяно се бе вкопчила в последната си надежда за някакво бъдеще. Невзрачна, никому непозната и все пак част от това отчуждено общество, която я бе превърнало в придатък за своите нужди. Нямаше къде да отиде, нямаше какво да стори. Прегърбеният силует на старата жена бе ужасяващ наглед. Дрипав и жалък, отблъскващ със своята миризма. Околните не я удостояваха с поглед, единствено на лицата им се изписваше странна гримаса, когато тя минеше покрай тях.

Нищо повече.

Тя не се интересуваше от тях. Бързаше със всичките останали и старчески сили. Не спираше за почивка.Дори проливния дъжд, който се изля от нищото, не и направи впечатление.

Настъпваше здрач, улиците се изпълваха с все повече уморени от ужаса на работния ден хора, с изпразнени погледи и безлични души. Движени единствено от механиката на техните собствени тела те се отправяха нанякъде да търсят покой. До следващия празен ден.

Тази малка, прегърбена фигура се блъскаше в тях, упоена от устрема си. Люшваше се на една или друга страна, но със сетни сили се задържаше права. Тълпата нахлуваше към нея, заливаше я, обгръщаше детското и тяло и я оставяше без дъх. Тя не се предаваше.

Спасението.

Изскубваше се и продължаваше напред. Погледът й сраснат с мокрия асфалт излъчваше странно сияние. Бледо жълти и оранжеви цветове си играеха в зениците й, придавайки и някаква демонична сила. Воал на проклятието, което тя щеше да стовари върху другите само след миг. Превърнала се в божия месия тя тракаше с бастунчето си по мръсния тротоар. Тръгнала да разпростре светото учение сред праведните и онеправданите. Вече твърде уморена и стара, полюлявайки се, вървеше натам. Усещаше, че приближава и екстаз изпълваше жилите на почти мъртвото, мършаво тяло.

Силен гръм изпълни пространството. Тя вдигна глава, за да види ослепителната светлина, която приближаваше с неимоверна сила. Спря се изтръпнала, че това ще я сполети така скоро, преди да изпълни завета си. Колата профуча до прегърбената старица.Тази двутонна машина, сякаш събра всичката водна маса, излята от мрачното небе допреди миг, и я стовари върху гнилото тяло. То рухна като под тежестта като на бетонен блок, стоварвайки се с глух стон на тротоара.

Спасението.

Прегърбеният силует се задави в ридания прострял ръце на паважа. Отведнъж небето отворило своята бездънна паст стовари нов ужасяващ порой. Тя не се предаде. Сухата, кокалеста ръка се протегна напред и сграбчи поваления бастун. Земите се разтвориха. Призракът на един живот се надигна да търси възмездие.

Продължи.

Нощният здрач се замени с гъста мъгла душаща всеки попаднал в нейните прегръдки.Безмилостна и лепкава, тя го обгръщаше, докато той безпомощно и се отдадеше.

Силуетът се превърна в блуждаещ призрак, привикан от отвъдното да намери загубения път, по който да поеме отново. Луташе се и безмълвно проклинаше грозния свят, в който бе попаднал. Загубен в своете мисли дочу гласове. Човешки гласове, викащи го за помощ. Те стояха там, сковани от болката и гнева, неподвижни. Бавно се влачеха напред, безмълвно влизаха и излизаха от сивото здание.

Тя ги настигна. Погледът й се вкопчи в тях. Усети как въздухът вече не беше толкова студен, как светлината я облива и приканва да влезе. Тя го стори без колебание.

Вътре се изправи пред страшния съд. Денят беше настъпил. Тя беше дошла. Вероятно странният миг на колебание сега я делеше от единствената й цел. Тя бе погълната, изоставена в забвение от човешките измерения. Прокудена от една тъмница в друга, сега прегърбеният силует трябваше да направи своя избор. От него зависеше толкова много. От него зависеше обществото, тълпите,
ежедневните проблеми прояждащи ежедневието.

Толкова много… Спасението.

Но колебанието бе тъй кратко разпростряно в този миг на нерешителност. Момент преодолян от един импулс, сигнал в изсъхналия мозък на едно човешко същество. Трепет подбуден толкова импулсивно в своята същност, която го изгради до решение. Вярно или поголовно грешно в своя произход тя го прие. Още веднъж костеливата и ръка се помръдна. Всичко останало изчезна в забвение,
закри се от булото на съзнанието.

Прегърбената фигура напусна, избяга от своята забрава и проклятие и се върна към светлината. Те я очакваха. Лицата им бяха студени и опънати в грозни гримаси. Фигурата не се осмели да вдигне очи. Само вдигна ръка и пусна плика. Чу се писък.Той се изгуби сред хилядите други души затворени допреди миг в тази тъмница. Обгърнат в тяхната топлина, той се разтопи. Сляха се в едно.

Старицата дълго гледа след него.

Спасението.

Секундите нервно тракаха. Стрелките се движеха по изхабения и излющен циферблат. Тя видя, че има още време. Топли вълни я обляха, капчици пот си проправиха път до повърхността на съсухрената старческа кожа. Образуваха ручейче, което се вля в буйна река. А тя се стичаше надолу.

Тъмният, прегърбен силует седна на стола, който издаде пронизителен звук. Отпусна се и остана така за дълго време, докато силен звън не изпълни празното пространство. Моментът бе настъпил.

Тя затвори очи. Тъмнината я обгърна. Светът се превърна само в точка на хоризонта. Но тя бе жива и осъзна какво бе сторила. Глас прошепна, гърлено и почти нечленоразделно, но тя все пак го разбра. Бе успяла.

Спасението.

Удовлетворено, немощното тяло се стовари на леглото и съзнанието му пропадна в тъмната бездна. Напусна този свят и остави безжизнената обвивка.

След една седмица съседи откриха мъртвото тяло на 89 годишната Мариана Дюлгерова, която ден преди смъртта си бе гласувала.

Спасението настъпи.

София 24.11.03
Последна редакция: 07.06.09

На предстоящите избори ГЛАСУВАЙТЕ, защото:
- това ще даде ни даде правото да изискваме от управляващите;
- погрижим ли се за страната си и участваме активно, така се грижим аз себе си, близките ни;
- създаваме бъдеще каквото ние искаме да бъде а не каквото може да бъде. ]]> http://me.sebastianz55.org/2009/06/07/%d1%81%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be/feed/ 0 http://me.sebastianz55.org/2008/06/12/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82/ http://me.sebastianz55.org/2008/06/12/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82/#comments Thu, 12 Jun 2008 06:00:25 +0000 Sebastian http://me.sebastianz55.org/?p=131

До колко можем да разполагаме с живота си? Това се зачудих докато една жена пресече Гурко без дори да се огледа – просто премина. Самоубиец.

Постановката на подобен въпрос е доста философска. Дали ние трябва да пазим живота си тъй като той ни е даден от друг, ние сме ползватели на нечие дело – под друг разбирайте майка, майка и баща взети заедно или Господ. На практика животът, които живеем ни е дар в рамките на това твърдение. Съответно трябва ли ние да се съобразяваме с това и да го пазим; да се грижим за него – да се чувства добре, да просперира и да му отдаваме кратки моменти на радост?

Другата страна е също толкова интересна. Ние не сме инициирани нашият живот като изначало, но ние сме неговите ползватели. Ние сме съществата, които го притежават – съответно можем да правим с него каквото пожелаем. Можем да го насочваме в каквато и посока имаме нужда и смятаме за редно без да се съобразяваме с никой друг освен с нашите желания.

Всъщност – чии е нашият Живот?

<<<

В миналото, още когато шампоаните за коса не били на мода, а рекламата била мит от един потънал континент, хубавото било онова, което работи. Всеки що годе тежък камък, хвърлен върху прилична маса живо месо и водещ до летален край бил хубав. Вършел работа. Повече не било необходимо.

<<

По-късно камъните не били вече актуално. Хората открили, че ако ги заострят тук там – няма да се налага да се напъват да хвърлят тежките и непроизводителни камъни, а със същата сила могат да свалят по-голямо животно на по-далечно разстояние с едно просто острие от кремък хванато за някаква пръчка. Това било революция. Откривателят обаче бил убит с камъни, за да не прибира пари от патента.

<

Еволюция му е … разковничето, беше казал някой. Та в онези времена, когато Гугъл бил все още звезда на небосклона, а “windows” били основно издялани в камък, дизайнът постепенно и находчиво започва да взема своят връх. Самоосъзнаването, че човек е една гарга, без пера му позволило да се кичи с разни неща и от там да изглежда по-красив. Хората започнали да се развиват като социална група и да желаят да се отличават един от друг. Стоките и услугите се делели на два типа – тези които можеш да размениш и такива, към които никой нормален не би проявил интерес. Но дори и за вторите това не винаги важи. А от там – два типа неща – красиви и полезни. Ако някой откриел сходна комбинация между двете бил щастлив.

-

Дошъл Господ. Но като всяко добро нещо на Земята сме успели и него да погубим. Дизайнът въпреки това продължил да се развива с развитието на битието. Хората вече знаели как се правят разни неща и се опитвали да ги направят уникални, освен полезни или иначе казано по-лесно продаваеми. Затруднения срещали само девиците с най-древната професия, които били в по-напреднала възраст, но няма да обсъждаме изначалото на козметиката и пластичната хирургия.

>

Революция. Симбиозата на дизайна с произвежданата продукция станал задължителен. Отделяне, обособяване на конкретната марка, без която никой уважаващ себе си производител на можел да излезе на пазара. Да вземем за пример кралските бижутери… строителите на замъци. Всеки със свой вкус и стил. Това бил техният подпис.

>>

Да прескочим няколко хилядолетия и да спрем до днес. Днес дизайн има за всеки. Той се е превърнал в основопологащ за успеха навсякъде. От облеклото до опаковките на дъвките. Днес целта на дизайна е да грабне клиента и да го завърже до гроб. Ето защо светещите табели не са просто табели – те са светещи, ярки, крещящи и учудващи – за да ви привлекат вниманието и да си кажете – “Въй, майко”.

>>>

И най-накрая – какво е добрият дизайн? Може би докато четяхте това се замислихте. Не точно, нали? По-скоро мислихте върху думите, написани на две ръце, или по скоро ги оспорвахте на ум и давахте своите идеи и концепции за добрия дизайн.

Истината е, че добрият дизайн е вътре в нас, възприятията ни, ценностите ни, съзнанието ни. Защото докато за мен добър дизайн може да бъде една красиво обелена ябълка то за друг той започва от вкусно телешко варено.

Дизайнът е вътре в нас. В нашия опит и разбиране за него. Ето защо твърдя, че каменият човек рисувал върху стените на пещерата е един от основоположниците на добрия дизайн. Защото той е изразявал себе си. Допуснал е да го направи, да развихри неимоверното си въображение е да се опита да пресъздаде светът около него. А какво по-голямо предизвикателство?

И от тук – добрият дизайн е този, който достига до вас. Който гъделичка вашите възприятия и Ви кара да се чувствате ангажирани. Който буди съзнанието Ви и подшушва на подсъзнанието – ей, че хубаво миришат тези картофки, в тази черна чиния с надпис “Вкусно”? Че кой би сложил картофките в черна чиния…

За това смея да твърдя – моят дизайн не е толкова добър. Вашият дизайн е по-добър. И винаги ще бъде – защото свободата на изразяване се приема различно от всеки, дизайнът не може да задължи никой да възприема нещата по определен начин. Той трябва да ги освободи и плавно и нежно да ги концентрира в определена насока, защото все пак – “тази паста страхотно избелва Вашите зъби”.

Днес денят ми беше много неползотворен.

Стоях си а хората около мене щъкат, вършат нещо. Аз им се усмихвам. Опитвам се да изглеждам зает. Но изражението на лицето ми издава съвсем друго.

Ето например Марио. Винаги носи нещо. Напред – назад. Умора няма. По цял ден. Не се спира тоз човек, бре! Възхищавам му се. И на енергията, и на ентусиазма. Де и Надка и Стоян да бяха като него. Не, че искам да кажа нещо лошо. Колеги са. Не бива.

Чувствам се неползотворен. Стоя си, хората минават, а аз им се усмихвам. Все същите хора, де. Колеги. Ама те поне изглежда, че вършат нещо. Мене ме е срам да си призная, че дори и това не успявам.

Заради това понякога се чувствам тъпо. Което е малко нетипично. За една статуя.