Ехото

Имало едно време един чорбаджия. Той претежавал големи земи, надлъж и на шир. Една от тях се славела с невероятното си ехо.

Много хаджии, паши и други чорбаджии идвали на кафе и се провиквали, за да се насладят на дълбокото и продължително ехо на околните планини. Но никой от тях не знаел, че то идва от гърлото на един верен слуга, който се криел зад близките дървета.

Случило се обаче, че един ден този слуга се разболял. А изневиделица се появил важен турски паша, който бил пропътувал дълъг път, за да чуе прославеното ехо на земите му.

Горкият чорбаджия нямало какво да прави. Приучил друг негов слуга къде да отиде и да се скрие, че като отидат пашата да чуе ехото.

Седнали те. Пили кафе и яли сладки. Започнало да се свечерява и пашата рекъл преди да си отиде да чуе силното ехо.

Чорбаджията го завел в гората, където  се криел слугата и се провикнал силно:
– Иванееееее, туууука ли сииииииии!

А от гората “ехото” отвърнало:
– Тука съм бре, чорбаджи. От кога те чакам!

Преразказано по спомен от сборна книжка с български народна приказки.